Това ще бъде една приказка от първо лице, единствено число, която няма да има край. Защото тя още няма край.
​
Когато започнах обучението си за коуч в Intunity Coaches, аз бях един объркан, изгубен, стресиран и тотално „прегорял“ човек. Опитвах се да угодя на всички и нещо не ми се получаваше. Бях крайна и жестока със себе си, защото бях научена, че така е нормално. Бях позволила на твърде много хора и организации буквално да ми се качат на главата, а аз понасях всичко с нечовешка безропотност… Много трудно и много понякога казвах „не“. И тези неща дори не ги осъзнавах.

Това, което коучингът прави, много меко и ненатрапчиво, е да сложи едно голямо огледало пред теб и да попита тихичко: „Харесваш ли това, което виждаш?“ Това, което се изисква от теб, е смелостта да погледнеш отражението си и честността да отговориш „да“ или „не“. ​

Мисля, че процесът на случването при всеки е силно индивидуален. Но за мен същността на коучинга е в това – да разкрие теб, такъв, какъвто си, в същността си. А това винаги е точно определен човек. И да ни припомни, че когато харесваме отражението си в огледалото, ние всъщност харесваме себе си, а не огледалото. А когато отражението не ни се нрави, отново причината не е в огледалото.

Коучингът ми припомни какво е важно и ценно за мен – а именно съзиданието и самият процес на неговото случване. Съзиданието в моя живот има много лица – съграждането на беседка, писането на блог, участието в различни проекти, създаването на свой собствен проект, поддържането на приятелства и т.н. И че ключът към всичко е намерението, нашето „защо“. Защо правя нещо – от любов или с друго намерение? Началото винаги е много ключово – и за самото развитие, и за края…
​
Та, както обещах, това ще бъде приказка без край... В момента съм един по-осъзнат човек, който върви по Пътя си и живее своя живот, без да държи всички да го харесват. И без това условното харесване и обичане никога не ми са се получавали.

Датата е 13 октомври 2017. Петък, 13-ти. Първият ден на Модул 1 с новия, девети клас на Intunity Coaches®. Цяла седмица вече изпитвам силно вътрешно вълнение от старта на новия клас и от Intunity Кръгчето вечерта, когато заедно с Руми Михайлова (любим мой, изцяло автентично-живеещ човек) ще експериментираме с науката Хюман Дизайна.

В навечерието на модула вълнението става още по-осезаемо и ми е трудно да заспя. Усещам вълната, която се надига в мен. Силна и мощна, и постоянно разширяваща се. Не мога да разгранича дали е истинска, от Аз-а, или не. Но това като че ли няма значение.

Събуждам се сутринта и тази вълна, на която все още не съм дала израз, започва да пробива "опаковката" на тялото ми и да напира да излезе. На път за хотела с Пламен влизаме в някаква странна "битка", чийто смисъл не мога да схвана, но нещо в мен напира да се "изкаже" и аз не мога да го контролирам. Единственото, за което мога да се държа, е само представата ми за това, което предстои - през деня и вечерта.

Новите Интюнковци започват да идват един по един. Знам, че изпитвам дълбока благодарност (без да мога да я усетя отвъд силата на другите емоции) към Иван, Емма и Нина (нашите Интюнити асистенти за този Модул), които са в залата заедно с нас, малко след като сме пристигнали. Споделила съм им вече, че "в този момент" не съм в ресурса си и те ме "държат" в невидимата си прегръдка и с осезаемото си дълбоко присъствие. Предавам се в ръцете им и на полето и започвам да се подготвям за официалния старт в 9.30ч...

Потапям се в себе си и чувам мислите си, които хищно нахлуват в главата ми: 
- Обичам присъствието в дълбокото и странното, но точно сега ли трябваше да ми се случи това! Сега ми е нужно да присъствам на-ши-ро-ко!
- Как ще създам поле за тези хора, при положение че съм извън собственото си и не усещам центъра си? А началото е също толкова важно, колкото всичко останало след това...
- Но аз съм професионалист - когато стартираме, ще съумея да се изчистя и да вляза в състоянието, което ми е нужно.
- Не искам да бъда "професионалист"! Не искам епитети и идентичности. Аз съм човек! И е човешко да минаваш през различни състояния. Какво толкова? Всички сме хора!

Излизам в градината, за да си взема въздух. Виждам, че Пламен се появява след мен, а с периферното си зрение улавям присъствието на още един човек - един голям мъжага, който също току-що е излязъл и ме гледа. Изговарям си нещо набързо с Пламен и той ми посочва големия мъж:

- Гери, запознайте се, това е Боян. - Мисля си, в този клас имаме равен брой мъже и жени - за първи път в историята на Интюнити! Къде тогава ми е балансът, по дяволите?!

Подхождам към Боян и съм привлечена като магнит от лъчезарната му усмивка и от цялостното му излъчване. Приисква ми се да го прегърна и усещам същото от неговата страна. Така и правим. Сякаш сме се познавали от много време досега. Благодаря му за усмивката и присъствието, което сякаш започва да ме чисти... а погледът ми да се изяснява, като изключим стържещите мисли в главата ми, които се опитват да решат незнайния "проблем", вместо мен.

Връщаме се обратно в залата и вече съм готова да започнем... Споделям истината за себе си пред всички - как присъствам в момента и за спектъра от емоции, през които преминавам. Знам, че това няма да се хареса на Пламен, който никога не е бил фен на точно това проявление на директната комуникация, но го правя. Това е единственият ми начин да заприсъствам. Тук и сега. С тези хора.

И се впускаме в действие... Както винаги досега - танцуващи с промяната и присъстващи в пространството...

Първото, което чувам Руми да ми казва при срещата ни вечерта, е:
- Ако знаеш само колко много шестици и петици има сред вас... Как сте ги събрали тези хора? - и после добавя - Всъщност, изобщо не се учудвам...

Преживявам вдъхновението й (макар и да ми е нужно разкодиране на информацията) и си мисля, "Intunity си ги събира, ние сме само проводникът за това."

А второто, което чувам ясно от нея, е:
- Не е случайно, че точно днес се срещаме. Днес датата е в 6-ца...

Проблясък! Сигурно затова съм така от сутринта. Обикновено  с тялото си улавям пространствените трансформации и "трусове", които се случват на отвъд-видимо ниво. Знаех си, че има нещо повече от моето собствено "Его"! Или може би бе именно това - провокацията на Не-Азовите проявления?

И работилницата започва...

Всичко е цифри и графики. И пак цифри. Канали. Портали. Профили. Типове Хюман Дизайн.

Удивлявам се на способността на Руми да разчита всичкото това знание и дори да разпознава дизайна на хората само по присъствието и поведението им. И докато тълкува проявленията им (а на моменти дори "предрича" какво ще се случи с този или онзи човек, докато взаимодейства с дугите), аз се наслаждавам на начина, по който тя се удивлява. Също като малко дете, което сякаш за първи път изследва света.

Изкуството в Науката за Диференциацията (още известна като Хюман Дизайн) е всъщност изкуството да живееш Себе си. Да бъдеш Себе си. И да танцуваш в потока на живота. Да живееш съзнателно, като избираш Аза пред проявленията на не-Аза и да взаимодействаш с другите хора по автентичен и истинен начин.

Това, което ни учи тази наука, е, че нашият Ум не е авторитет при взимането на решения и правенето на избори за Личността. Тялото е. И ако се оставим да бъдем управлявани от Ума, то тогава влизаме в "играта на огледалата", от която няма измъкване, освен ако не си позволим да се оттеглим от Ума и да прогледнем по друг начин за живота, който се разстила пред нас.

• Запитвали ли сте се откъде вие самите взимате своите решения? И как подхождате в правенето на изборите си?
• Умеете ли да разграничавате сигналите на собственото ви тяло от "компулсивното" бърборене на Ума (както го нарича Екхарт Толе)?
• Наслаждавате ли се на живота си? И как го живеете? С лекота или в страдание?

Цялото човешко "страдание" идва от Ума и от неговия стремеж да вземе надмощие над нас. Докато се опитвах по-рано да си обясня случващото се в тялото ми през призмата на Ума, оставах вкопчена в неговото огледало. И не успявах да се "измъкна" от нересурсното си състояние, даже обратното - увеличавах нересурсността си, а оттам и собствената си несигурност. В резултат, Умът ми започваше да гради пясъчни замъци (през идентификациите с етикети и идентификации), които уж имат за цел да ми помогнат, но всъщност правят точно обратното. Единственото, което проработи в този случай за мен, бе да се оставя на това състояние - да му се предам, като престана да насилвам и тикам потока в определена посока. И да го бъда.

Хюман Дизайн ти дава основата и алгоритъма за това как да живееш живота си. Инфраструктурата, по която можем да реализираме земното си съществуване. И е също толкова впечатляваща като коучинга в неговите безрбойни измерения и проявления. 

Когато разшириш сетивността си отвъд вълните на Ума, успяваш да достигнеш до Полето, което създава за теб и чрез теб. Стига да му позволиш да ти сътрудничи. Ако живееш Себе си, срещаш точните за теб хора и влизаш в коректните за теб взаимодействия, проекти и събития. Ако ли не - тогава влизаш в "играта на огледалата" и ти самият ставаш огледало, в което се оглеждат тези, които си привлякъл в живота си.

Останахме до късно тази вечер. Експериментирахме. Включвахме сетивата си, като изключвахме Ума. Чухме и преживяхме неща, които все още осмисляме и осъзнаваме. Всеки по своя си начин.

Изпитахме силата на Лечителя и на Магнита. На празните и пълните центрове. Текстурата и присъствието на емоциите. Различните осезаеми въздействия на различните хора. Бяхме предизвиквани, разтърсвани, смайвани.

И си давам сметка за пореден път ~ когато живееш Истината в Себе си, нищо друго няма значение. И целият свят ти принадлежи. 

Коя е твоята собствена вибрация? Как звучи твоят автентичен, истински глас? Кога живееш себе си в наслада и с лекота? И как правиш изборите си в живота? Защото всичко това има значение - за теб, за мен, за нас.

Представете си само какъв би бил светът, екипът ви, животът ни ~ ако всеки един от нас живее Истинското си Аз? Всеки миг. И всяко свое тук и сега...

​~~~
С обич,
​Гергана Павлова-Петрова

Един от основните фактори, който ще разграничава успешните компании от посредствените през следващите години е доколко те успяват да създадат стимулираща култура и среда, в която хората се себе реализират, а не просто ходят на работа.
 
Основната грешка, която компаниите правят, когато се говори за “създаване на стимулираща среда” е да опитват да направят работната среда перфектна, т.е. да я отдалечат от реалността, вместо да се фокусират върху това да екипират хората си да развият качества, умения и нагласи за справяне с реалността, такава каквато и да е тя в момента.
 
Не е по силите на никой мениджър или работодател да създаде перфектна работна среда…и чак тогава хората да почнат да си вършат работата.
 
Но е по силите на всеки добър мениджър, дори е задължително, да може да подкрепи екипите си да се справят с реалността – такава каквато е в момента. И това става като мениджърът работи с хората върху тяхното развитие, а не през намаляване на целите.

На практика обаче ето какво се получава – начинаещите мениджъри се опитват да отговорят на всякакви изисквания да направят средата перфектна за екипите си – увеличават списъка си с неща за вършене след всяка среща – и чувството за отговорност в хората се ограничава до отговорността да съобщят какво не работи и от какво още имат нужда. Това всъщност, не е овластяване на хората – това е обезсилване.
 
Например: на оперативната седмична среща, хората от бек офиса се оплакват, че от фронт офиса подават непълни документи, затрудняват работата им и това не може да продължава така. Начинаещият мениджър слага шапката на Шерлок Холмс и започва да разпитва за факти, лица, дати и конкретика…и на края поема обещание пред всички да разреши случая.
 
Но добрият мениджър не се интересува от конкретиката на събитията – той се интересува от конкретиката на менталните процеси в главите на хората си и им помага с коучинг въпроси и критическо мислене да видят как самите те могат да разрешат случая.
 
Коучинг въпроси, които провокират и критическото мислене, като:
- Какво знаеш със сигурност? – раздели фактите от емоциите и историите, които си създаваш;
- Какво всъщност искаш да постигнеш?
- Какви са възможностите за това?
- Ако аз имах същия проблем, какво би ме посъветвал?
- Как ще помогнеш на хората, които обвиняваш?
- Как можеш да предотвратиш същия проблем за в бъдеще?
- Видя ли, че знаеш и можеш сам? :-)
 
За да се създаде стимулираща култура и овластяваща среда на развитие, мениджърите първо трябва да развият четири основни качества у себе си и след това да подкрепят екипите си да ги развият максимално. Тези качества са:  смелост, смиреност, дисциплина и отговорност.
 
Когато тези качества се развиват, хората се овластяват автоматично – раздаването на 100% се случва от само себе си – фокусът е върху хората и кой е техния начин да постигнат резултатите в настоящата реалност. Няма време за оплаквания, мрънкане и обвинения – има време за поемане на отговорност, учене от грешките и довършване на нещата до край.
 
Това умение да се овластяват хората като се развиват качествата им в настоящата реалност, вместо да се обезсилват като им се дават захаросани обещания за някаква друга реалност, се реализира с лекота при водене на коучинг разговори.
 
През коучинг разговорите – всяко оплакване, мрънкане и обвинение е възможност за поемане на отговорност, израстване и довършване на нещата до край. До създаване на стимулираща култура и среда, в която хората се себе реализират и създават своята реалност, а не просто ходят на работа и живеят в паралелни реалности преди и след работа

​Здравейте, правите ли си коучинг на себе си (self-coaching) и според вас възможно ли е това? 
 
Изследванията показват, че всички хора го правят, но повечето даже не осъзнават, че това се случва в съзнанието им. Разбира се, ако се прави неосъзнато, коучингът на себе си не е толкова ефективен. Бих искал да ви споделя нещо лично...

​Сега е след 11 часа вечерта и аз не спя... Спи ми се, но само малко. Очите сякаш не искат да се затворят, а едно тихо гласче в главата ми казва - почакай не заспивай още...
 
Тихо е... спокойно е... само аз съм и... 
 
Забелязали ли сте как късно вечер умът леко се забавя, притихва - тялото уморено започва да се отпуска, егото се смирява и идва време да останете насаме с... душата си. Толкова е красиво и спокойно. Наслаждавам се на тихото мъркане на хладилника и на вдъхновяващото потракване на клавишите на клавиатурата.
 
Чувствам се себе си и започвам да си правя коучинг. Задавам си въпроси - Какво ме мотивира? Какви са целите ми? Как искам да ги постигна? Докато си задавам тези въпроси, осъзнавам какво е наистина важно за мен в живота. Прекрасно е, като танц - танц воден от душата с ума, който е толкова уморен от деня, че му остава само да се отпусне да бъде воден и да се диви на красивите движения и стъпки.
 
След около 30 мин се чувствам по-добре, по-спокоен, по-целеустремен и мога да отида чрез съня в прегръдката на друг добър приятел - подсъзнанието.
 
Знаете ли, понякога просто си лягам и не оставам насаме със себе си. Тогава се чувствам сякаш си изневерявам и изпускам една от най-важните части на деня ми – тази, в която мога да променя съдбата си чрез разговор със самия себе си.
 
Това е начинът, по който аз се придвижвам най-ефективно напред – с лист, химикал, цветни моливи и много въпроси от ума към душата. Любопитно ми е как го правите вие?
 
Наскоро научих, че според Аюрведа (индийска древна наука за здравето) вечер между 22 и 02 часа е периодът на Пита, на Огъня. През това време човек може добре да твори, да използва огъня в себе си и да изкове съдбата си...
 
Но да се върнем на въпроса - как вие правите вашия съзнателен или не коучинг на себе си?

​Преди около месец  ни се счупи пералнята. Куцо! Забелязах как постепено започна да задържа вода и дрехите излизаха подгизнали, сякаш изобщо е нямало центрофуга. Първоначално се правех, че не забелязвах и се надявам да й „мине“ от само себе си. Но естествено проблемът се задълбочи. Настръхнах, защото както винаги изобщо не беше моментът, а и наскоро я бяхме сменили с чисто нова. Потърсих гаранцията и – естествено! – тя беше изтекла точно преди около месец. Ами сега? Паниката започна да се надига и си представих набързо цялата картина с майсторите и обичайната диагноза: „по-добре нова“... 

И тогава изведнъж започнах да „връщам лентата“. Спомних си как мивката, където се отича мръсната вода, беше леко запушена и се пълнеше почти догоре, видях как маркучът от пералнята попада в пълната мивка... и всичко ми стана ясно! Проблемът се коренеше в запушената мивка, която се препълваше, а след това маркучът гълташе обратно част от мръсната вода, която после оставаше в барабана и дрехите излизаха подгизнали! Еврика! Отпуших мивката, източих останалата в пералнята вода – след която тя буквално си отдъхна, тествах инженерните си решения (за това си имало термин – „обратно инженерство“) – и проблемът наистина беше решен! Ура!

Реших да напиша това, защото после ми светна друго. Също като пералнята и ние и животът ни сме едни системи. Когато имаме някакъв проблем – личен, здравословен или в работата, колко често сме склонни да се паникьосаме и да стреляме на посоки в търсене на помощ. Колко време, нерви и пари сме способни за потрошим в желанието си бързо да оправим нещата, когато решението може да е толкова просто и лесно. И да изисква от нас само да спрем и да помислим, да „върнем лентата“ и да видим нещата в тяхната цялост. Само така можем да открием къде всъщност е проблемът в системата.

И за да не съм голословна се замислих за себе си и какво не ми харесва в живота ми - ама никак и какво искам да променя. И установих, че мразя да ме „натискат“, да ме „юркат“, да ме „действат“. Мразя да ми налагат ритъм, дето не е моят, да ме използват на 150% без съгласието ми и докато издъхна. И че точно това ми се случва – ден след ден след ден. След това осъзнах, че и аз го правя с другите. Че и аз искам повече, отколкото имам право и съм получила съгласие, че като не получа това, което искам, се сърдя и понякога даже не си казвам. Че често на натиска си получавам сериозен отпор, най-често „любимия“ ми „мълчалив отказ“. Който ме обърква, оставя ме в безтегловност, а аз само дозавъртам омагьосаното колело като даже не смея да попитам. И най-накрая – осъзнах, че аз непрекъснато и безмилостно действам себе си! Когато има „трябва“ не признавам лиготии като „уморена съм“, „не е моментът“, „прави ми се друго“ или „може малко да почака“. Трябва значи трябва! (А защо?)

Аз се натискам, аз си се налагам, аз се използвам на 200% и повече и после се чудя защо не мога повече и се разболявам... Значи аз и моето мислене и поведение са в корена на този омагьосан кръг, от който искам да изляза!

За съжаление не мога да кажа, че реших проблема толкова бързо и лесно, колкото с пералнята. За разлика от машините ние сме по-сложни системи, които се оформят с години и понякога промяната е също толкова бавна и постепена – особено ако е истинска. Но осъзнаването определено е първата стъпка. Нещо, което коучингът ми даде.