Отговорността не е в това да отговориш, когато те питат. А да говориш, когато, както и каквото ти идва ОТвътре!  Последно време имам усещането, че светът се движи с все по-бърза и по-бърза скорост. Сякаш се опитва да догони скоростта на светлината. Всичко се случва скорострелно и категорично, а понякога дори и радикално. Късат се старите връзки и обвързаностите, които вече не работят. И се създават нови връзки, от ново естество – динамични и променящи се постоянно. Вече няма време за ослушване (все пак скоростта на звука е по-ниска от тази на светлината!)... Точно обратното, налага ни се бързо да взимаме решения. Или бързо да променяме взетите вече решения. И още повече – налага ни се да бъдем гъвкави и това вече е сякаш въпрос на оцеляване. Но на какво? Или на кого? Отговорите от “външната” среда, обратната връзка, вече не само, че не закъсняват, но и идват незабавно. Едновременно с въпроса. И това не е само, защото съм по-голяма от детето, което бях преди години, когато една лятна ваканция тогава сякаш се равняваше на цяла година сега... Не е и заради интернета и огромните обеми от информация, с които постоянно сме бомбардирани – накъдето и да се обърнем. Не, тук става въпрос за нещо друго... Нещо различно и ново. Но не пренаписано ново, а наново написано и разчертано. Сякаш матрицата се пренастройва, а основните принципи и парадигма на човешкото съществуване се трансформират изоснови. Възможно ли е в момента да се подготвяме за живот отвъд Нютоновия свят – и в Квантовия? А оттам –и да се подготвяме за скок към вечността? Кой знае... И в така бързите и постоянни променливи и в промените на наглед постоянното, изплуват две думи с общ корен. Отговорността и Гъвкавостта и техния общ корен – Промяната. ПромянатаЕдин ден, докато пътувах в автобус 305 и разсъждавах по темата за “Управление на промяната” – изследвайки дисонанса, който изпитвам от това слово-съчетание – си зададох въпроса: С каква скорост трябва да се движиш, за да изпревариш хоризонта на промяната? Отговорът дойде от само себе си: Разбира се, че за да “изпревариш” хоризонта на промяната, трябва да се движиш със скоростта на промяната. Да бъдеш едно с промяната. Да СТАНЕШ промяната. И да се слееш с нея. В първия момент това сливане може да ти изглежда като отдръпване или стъпване назад. Като забавяне на скоростта. Дори в един момент – и като спиране. Все едно, че не се движиш. Като притихване преди буря. Като нищо. Като празно. Което е възможно да дефинираш много точно като “бездействие”. Но ако си дадеш известно време или поне колкото–толкова време, ще имаш възможност да усетиш отново задвижването и порива. Наближаването на “бурята” след притихването. И вортекса, който те подхваща след това. В промяната няма действие. В промяната има движение. А движението далеч не е само действие. В същността си истинското Движение е в резултат от Бъденето. И изглежда като действие, само защото е свързано с промяната на обстоятелствата във “външната” среда. А промяната на обстоятелствата в привидно “външната” среда са в резултат от въздействието, което нашето Бъдене има навътре и навън, в интеракция с другите Бъденета. Когато се слееш ведно с ПРОМЯНАТА, която е – ти всъщност ПРИСЪСТВАШ в тук и сега. И СИ случващото се в тук и сега. А случващото се – това отново си ТИ и много повече от това. И Цялото, което е. Животът и много повече от това. Мигът, в който всичко застива и едновременно с това, в който всичко се движи, и в който всичко просто Е. Най-съвършеният миг. Сега. Сега си мисля, че в онзи миг, в автобус 305 е възможно да съм преживяла пътуването на Дядо Айнщайн със слънчевия лъч. Само дето, ако тогава той е създал теорията на относителността, сега аз достигам до прозрения, касаещи отговорността и гъвкавостта в контекста на промяната. И на това, което е относително на степен безкрайност, че в крайна сметка, просто Е. ГъвкавосттаВтората ми история е за промените и гъвкавостта. Случи се съвсем наскоро. Придвижвах реализирането на един бизнес ритрийт с приятели – творци на бизнеси и други такива интересности. Идеята за събирането беше моя, породена от желанието ми да си дадем на себе си това, което даваме на другите хора. И същевременно бе вдъхновена от моя приятелка, която също щеше да участва в събирането. Съвсем естествено, аз се бях заела с намирането на хотел и организацията по резервациите и тям подобни. Всичко вървеше по план – създавах, вдъхновявах и се вдъхновявах... До момента, в който не започнах да усещам, че моята Вдъхновителка може би няма да дойде (а вече бях резервирала апартамент за нея и семейството й) ... ~ ведно с “натиска” от хотела, които помолиха да предплатим цялата сума още “сега”. В този момент, под натиска на “ангажиментите” за други хора и от чуждо име, и в ограничителните рамки на добрата бизнес практика на хотелите – се замислих за ангажиментите и гъвкавостта. И това, когато го поставих в контекста на собствения ми календар, с всички други “твърди ангажименти”, които вече бях поемала към целия свят (и най-малко към себе си) – осъзнах колко огромна е необходимостта ми от прострор. И свобода. И размах. За твореца в мен. Който няма нужда от напомняния и reminder-и, за да създава това, което иска да създава... Да махна обримчванията, които сама си слагам в календара с ангажиментите. А дори и да изтрия целия си календар! За да забравя! И за да мога да си спомня за важните ЗА МЕН неща! И така да започна на чисто, оттук и от това, което се разкрива сега... Гъвкавостта не е “креативният начин, по който да пренебрегвам себе си, за да мога да отговоря на чуждите нужди, търсения и желания”. Гъвкавостта е едно естествено състояние на буден Ум и отворено Съзнание – за възможностите, които са навсякъде около нас (само не и в календара!). Промяната извиква Гъвкавостта като естествен отговор. Защото да си гъвкав е естествено. Неестественото е да бъдеш скован и прикрепен или заклещен в собствените си “твърди ангажименти”. В собствената си представа за илюзорна сигурност и стаблиност, които календарът ти може да ти предостави. В тези времена са ни нужни обаче сигурност и стабилност от друг ред или естество – такива, които произлизат от гъвкавостта и промяната, а не от не-движението и статиката. Също като при сърфиста, който се чувства сигурен, носейки се по танцуващите вълни, без да им “казва” накъде да ходят или как да се движат. А просто, следвайки ги, и танцувайки с тях. В ритъм с техния ритъм. Нагоре ~ надолу. Напред ~ назад. Отговорността И така стигаме до темата за Отговорността. Неслучайно съм я оставила за края, така както е и в началото. Защото всичко започва с Отговорността и свършва с отговора, който избираме да дадем. Отговорността идва с Осъзнаването. А Отговорът идва от Говора. Представете си ситуация, в която отговаряте с ДА на покана за среща от страна на ваш приятел или бизнес контрагент. И така минава време и в момента преди срещата вие осъзнавате, че вашият отговор вече е НЕ по отношение на тази среща. Но понеже възприемате себе си като “отговорен човек”, който “като поеме ангажимент, си го спазва” и понеже сте казали ДА някога там – пренебрегвате вътрешния си истински отговор в този нов “този момент”. И въпреки всичко отново казвате ДА и отивате на срещата. Какво всъщност правите, казвайки ДА, когато истинският ви отговор е НЕ? è Всичко възможно, така че отговорът ви да си остане ДА. Без да отчитате, че този отговор би могъл вече да бъде различен и да се промени във времето, в новото “тук и сега”. Как се чувствате от това? Нека позная. Неудовлетворени? Фрустрирани? Обременени? Ядосани? Имате усещането, че си губите времето? Или пък че някой ви “изяжда” от времето?... На какво казвате ДА тогава?
Тогава на какво или на кого казвате ДА? И какво е качеството, вибрацията на това ДА? Истинно ли е? Или не е? Защото ако не е истинно – то всъщност е НЕ. Погрешното схващане е, че "да бъда отговорен" означава "казана дума, хвърлен камък". Очевидно е, че това равенство не работи за нас, когато добавим към него и променливата “промяна”. Затова може да ви бъде полезно да се замислите, когато в този момент кажете ДА, на какво казвате ДА? И когато след това, в този нов “този момент” казвате ДА – на какво всъщност казвате ДА? И на какво казвате НЕ? Това е, което всъщността си има значение. А не самите ДА и НЕ. Камъкът не е важен, важно е ние кой камък избираме да вземем. И какво избираме да правим с него. И когато отговаряме – дали всъщност отговаряме или от-говаряме? Дали всъщност отговаряме, реагирайки на това, което Е? Или от-говаряме, създавайки това, което искаме да бъде? Като човек, който обича да си играе с думите, преди точно 3 години открих как отговорът по отношение на отговорността се крие в самата думата отговорност. Но отговорът не стига само до “отговора” – нужно е да продължим да разтваряме думата, за да стигнем до квантовото ниво – до същностния звук на... говора. Когато осъзнаем, че нашите отговори идват от говора – тогава настъпва и освобождаването. От всякакви погрешни схващания, формули и ангажименти за “грешните причини”. Освобождаването на Истинската Истина – такава, каквато Е тя в този момент. ~ За мен. За теб. За Цялото. P.S... И така, след тези случки и редица други осъзнавания, сега се тренирам да не поемам твърди ангажименти, като по-скоро гледам на ангажиментите като на възможности – да бъде или да не бъде. Като на фигурки от глина или пластелин, които могат във всеки един момент да бъдат преформулирани, а някои от тях – дори и развалени и прибрани обратно в кутията. И се оставям да видя какво ново ще ми донесат вълните на морето всеки ден като възможности. И какво аз избирам да си взема. Защото няма нищо по-истинско от Истината. Такава, каквато Е в този момент. Колкото и да се опитваме да Я украсяваме с голи мисли или сложни разсъждения, тя винаги е такава, каквато е в този непринуден момент. А и в крайна сметка, “в началото бе Словото”, на което всички ние сме проводници. И което всички сътворяваме по своя собствен, уникален начин. Сега и във всеки един следващ момент. Достатъчно е просто да бъдем себе си и да изговаряме това, което е нашата Истина в момента. 
0 Comments
Your comment will be posted after it is approved.
Leave a Reply. |
Intunity Insights from the Infinite Universe of Coaching
|
RSS Feed
