Това ще бъде една приказка от първо лице, единствено число, която няма да има край. Защото тя още няма край.
​
Когато започнах обучението си за коуч в Intunity Coaches, аз бях един объркан, изгубен, стресиран и тотално „прегорял“ човек. Опитвах се да угодя на всички и нещо не ми се получаваше. Бях крайна и жестока със себе си, защото бях научена, че така е нормално. Бях позволила на твърде много хора и организации буквално да ми се качат на главата, а аз понасях всичко с нечовешка безропотност… Много трудно и много понякога казвах „не“. И тези неща дори не ги осъзнавах.

Това, което коучингът прави, много меко и ненатрапчиво, е да сложи едно голямо огледало пред теб и да попита тихичко: „Харесваш ли това, което виждаш?“ Това, което се изисква от теб, е смелостта да погледнеш отражението си и честността да отговориш „да“ или „не“. ​

Датата е 13 октомври 2017. Петък, 13-ти. Първият ден на Модул 1 с новия, девети клас на Intunity Coaches®. Цяла седмица вече изпитвам силно вътрешно вълнение от старта на новия клас и от Intunity Кръгчето вечерта, когато заедно с Руми Михайлова (любим мой, изцяло автентично-живеещ човек) ще експериментираме с науката Хюман Дизайна.

В навечерието на модула вълнението става още по-осезаемо и ми е трудно да заспя. Усещам вълната, която се надига в мен. Силна и мощна, и постоянно разширяваща се. Не мога да разгранича дали е истинска, от Аз-а, или не. Но това като че ли няма значение.

Събуждам се сутринта и тази вълна, на която все още не съм дала израз, започва да пробива "опаковката" на тялото ми и да напира да излезе. На път за хотела с Пламен влизаме в някаква странна "битка", чийто смисъл не мога да схвана, но нещо в мен напира да се "изкаже" и аз не мога да го контролирам. Единственото, за което мога да се държа, е само представата ми за това, което предстои - през деня и вечерта.

Един от основните фактори, който ще разграничава успешните компании от посредствените през следващите години е доколко те успяват да създадат стимулираща култура и среда, в която хората се себе реализират, а не просто ходят на работа.
 
Основната грешка, която компаниите правят, когато се говори за “създаване на стимулираща среда” е да опитват да направят работната среда перфектна, т.е. да я отдалечат от реалността, вместо да се фокусират върху това да екипират хората си да развият качества, умения и нагласи за справяне с реалността, такава каквато и да е тя в момента.
 
Не е по силите на никой мениджър или работодател да създаде перфектна работна среда…и чак тогава хората да почнат да си вършат работата.
 
Но е по силите на всеки добър мениджър, дори е задължително, да може да подкрепи екипите си да се справят с реалността – такава каквато е в момента. И това става като мениджърът работи с хората върху тяхното развитие, а не през намаляване на целите.

​Един от практическите и често използвани процеси в коучинг разговорите са около теми, свързани със затварянето на пропастта между това, което клиентът иска да реализира и това, което в действителност прави.
 
Например, клиентът:
 
- иска да развие самостоятелност и отговорност в екипа си, но всъщност върши и тяхната работа;
– иска да прекара повече време със семейството, но всъщност прекарва повече време в офиса;
- иска да чете повече и да има време за себе си, но всъщност става неволен събеседник в несъществени разговори, които трудно прекъсва и го изтощават;
- иска да спортува повече, но всъщност вместо с вечерни тренировки си ляга с ядки и шоколад. 
 
В тези случаи, естествено - разговорът се води, следвайки клиента и все пак има един структуриран процес, който може да бъде полезен за начинаещите коучове, които все още не могат да "си позволят" да не знаят и просто да водят, следвайки.

Ето го и процеса в пдф: 

​Здравейте, правите ли си коучинг на себе си (self-coaching) и според вас възможно ли е това? 
 
Изследванията показват, че всички хора го правят, но повечето даже не осъзнават, че това се случва в съзнанието им. Разбира се, ако се прави неосъзнато, коучингът на себе си не е толкова ефективен. Бих искал да ви споделя нещо лично...

​Преди около месец  ни се счупи пералнята. Куцо! Забелязах как постепено започна да задържа вода и дрехите излизаха подгизнали, сякаш изобщо е нямало центрофуга. Първоначално се правех, че не забелязвах и се надявам да й „мине“ от само себе си. Но естествено проблемът се задълбочи. Настръхнах, защото както винаги изобщо не беше моментът, а и наскоро я бяхме сменили с чисто нова. Потърсих гаранцията и – естествено! – тя беше изтекла точно преди около месец. Ами сега? Паниката започна да се надига и си представих набързо цялата картина с майсторите и обичайната диагноза: „по-добре нова“...